Like daughter, like mother

„Каквато майката, такава и дъщерята“ – толкова често употребявана фраза, а може да бъде толкова… невярна. Много мислим за уроците, които трябва да предадем на децата си, за всичко, на което трябва да ги научим докато са още бебета. Стараейки се да им дадем най-доброто обаче, често забравяме, че те са много по-добри учители от нас. Че знаят и усещат много от нещата, за които сме абсолютно убедени, че не разбират.

Знам, че за много от вас това ще прозвучи странно, а може би и нелепо, но съм напълно убедена, че едногодишното ми дете ме разбира превъзходно; че усеща настроенията ми; че знае много повече, отколкото подозирам. И затова правя всичко възможно да преобърнем познатия модел и аз да се уча от нея, а не обратното. Подсмихвам се докато пиша тези редове, защото преди около година фрази от типа на „остави бебето да те води, то ще ти покаже какво иска“ ме побъркваха. Бях объркана, стресирана, дори уплашена и последния, от когото очаквах да ме напътства беше бебе на няколко седмици.

Грешах. Но не само, че не се срамувам да го призная, а напротив – смятам, че е безкрайно важно да го направя. Защото в интернет можете да откриете много перфектни майки, които знаят всичко и се справят идеално, но истината е, че много от нас понякога се нуждаят от някого – макар и непознат, който да каже „хей, и на мен ми е трудно, но не се съмнявай – нещата ще се оправят“.

10

И колкото и да не ни се вярва на моменти – това е самата истина. В крайна сметка нещата наистина се оправят (за да се влошат отново, такава е цикличността на живота ни и в това няма нищо странно или нередно).

Равносметката е следната – това усмихнато човече ме научи на толкова много неща само за година, че за по-добър учител не бих могла и да мечтая. То ми показваше пътя в трудните моменти; то е и ще бъде винаги тази искра, която може да освети и непрогледния мрак. Точно тези усмивки ми показваха, че въпреки всичките ми съмнения, все пак се справям. Защото тя е щастлива.

А аз мога само да си мечтая като порасна да стана като нея ❤1265

 

 

41

Завършвам с откъс от една поема на Халил Джубран, която си позволявам да превеждам, но илюстрира повече от прекрасно идеята на тази публикация:

Your children are not your children.
They are the sons and daughters of Life’s longing for itself.
They come through you but not from you,
And though they are with you yet they belong not to you.

You may give them your love but not your thoughts, 
For they have their own thoughts.
You may house their bodies but not their souls,
For their souls dwell in the house of tomorrow, 
which you cannot visit, not even in your dreams.
You may strive to be like them, 
but seek not to make them like you.
For life goes not backward nor tarries with yesterday.

До скоро,

yoanna

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s